Най-важният въпрос в практиката на исихастите

Най-важният въпрос в практиката на исихастите е въпросът за вниманието на човека. Ако си спомним историята на грехопадението, изложена в Битие и задълбочено разгледаме всичките му етапи, ще открием много важни моменти, които трябва добре да се усвоят, защото от тях зависи нашата духовна ориентация и по-нататъшното ни отношение към всичко, което става в света и обществото. Да опитаме да определим най-съществения момент на грехопадението.

Бог заселил първите хора в рая  и ги надарил с определени възможности, които зависели от тяхната тясна връзка с Твореца. Тази връзка се изразявала преди всичко в това, че те не можели и да си помислят за себе си извън Бога. Всички сили на човешката природа  и на човешката душа се намирали в хармония и били насочени към своя Творец, който бил за Адам и Ева естествен център на всичките им желания.  Целият смисъл на живота им се заключавал само в Бога. И благодарение на това единение, те имали такива възможности, които трябвало да развиват и да достигнат още по-голямо съвършенство. Тези възможности и дарове са показани на дело при наричането на животните, когaто Господ привел всички животни при Адам, за да види как ще ги нарече той. Да дадеш име, означава да изявиш най-съществения признак на всяко творение, т. е. да проникнеш в самата същност на нещо и да изявиш логоса на творението. Първият човек виждал логосите на тварите и определял творението, защото разглеждал всичко съществуващо в Божествената светлина.

Но Бог дал на човека една заповед: да не вкусва от плодовете на дървото за познаване на добро и зло.

И когато Ева била близо до забраненото дърво, врагът на човешкия род, чрез змията, започнал да й внушава съмнителни мисли, чрез които искал да овладее нейния разум, за да го заинтересува с нещо друго, освен с Бога. И това му се удало. След тези внушения, Ева изведнъж видяла, че плодовете на дървото са приятни за очите и многожелателни. Предмет на нейното желание станало нещо друго, а не Господ. Тук е най-същественият и важен момент на грехопадението. Станало преразпределение на вниманието на жената, тя го преместила от Бога към забранения плод, станала, както бихме казали днес, ценностна преориентация. Това всъщност предизвикало откъсването от Бога. Самото грехопадение било само следствие на това. Откъсването на плода, страхът, лъжата, непризнаването на собствената вина после по инерция предизвикало след себе си всички печални последствия, с които ние се сблъскваме: извращението на човешката природа и смъртта като негов резултат. Хората изведнъж открили себе си и обкръжаващия ги свят извън Божията Благодат. И благодарение на този разрив, врагът на човешкия род получил власт и възможност да разколебава преди всичко мисловната сила на човека, да въздейства върху него и върху неговото внимание, да го задържа в това състояние извън Бога.

Ето защо исихастите настояват за обратния процес: преразпределението на вниманието от греховния свят към Божествения свят. Нашият ум и нашето внимание трябва да бъдат в Бога. Ние трябва да имаме непрестанно памет за Бога и постоянно да ходим пред Него. „Не търси тук на земята нищо, освен Бога и спасението на душата си”, казват старците.

Извращаването на човешката природа било следствие на грехопадението и то повлякло след себе си склонност към злото и разстройство на душевните сили.  От тук се появило пристрастие към онова, което отдалечава човека от Бога и оттам -  зависимост от вредните привички и развиването им в греховни страсти, които стават втора природа за човека.  Те се сраснали с природата на човека и тяхното изкореняване се превърнало в много болезнен процес. Човек със свои сили, без благодатна помощ, не може да се избави вече от тях. Греховната страст се явила и така се родило онова отрицателно начало, чрез което бесовската сила въздейства на човека. Затова греховните страсти възпрепятстват възхождането към Бога. Следователно, борбата със страстите представлява едно от главните наставления на исихастите по подвижническия път на възхождане към Бога.

Преподобният Григорий Синаит, който възродил този вътрешен живот през 14 век, един от стълбовете на исихазма и виновник за духовно-културния подем през този период, казва за това: „На този, който изпълнява заповедите е свойствено винаги да предпочита най-великата от всички заповеди - за помненето на Бога, която гласи: „Помни Господа, Твоя Бог„ Хората са погинали  заради нарушаването й, но заради спазването й могат да се спасят. Забравянето на Бога отравя помненето на Бога в самия корен и затъмнявайки заповедите оставя човека духовно съвършено гол”. Тази заповед лежи в основата на цялото исихастко духовно дело. Тя се отнася към определящите и основополагащи моменти на това учение.

Да се изпълни тази заповед и да се достигне внимание, да се задържи то в Бога и да се върне в онова състояние, изгубено при грехопадението - това е блажено състояние, което може да се постигне само с Божията помощ. Ако това беше възможно без божествено участие, то нямаше да е нужно Господ Иисус Христос да дойде на земята. Затова той казва: „Аз съм пътят, и истината, и животът”, и „никой не може да дойде при Отца, освен чрез мене”.  И в Деянията на апостолите се казва: „няма друго име, освен името на Иисуса Христа, чрез което можем да се спасим”.

За спасението, или по-точно за изцелението на човека и връщането на тази изгубена при грехопадението цялост, е нужна благодатна помощ. И тя се дава на човека, благодарение на пришествието на Спасителя, благодарение на усвояването  на плодовете на неговото изкупително дело в лоното на Светата църква. Началото на връщането към Бога става чрез встъпването в Църквата Христова чрез Тайнството Кръщение. Затова на тайнството Кръщение винаги се е придавало особено значение и към него насочвали внимание и отците исихасти. Когато подвижникът под ръководството на опитен исихаст започва своето възхождане, но не постига резултат, който очаква, то винаги възниквал въпросът за действителността на неговото кръщение. Да не би да не е кръстен или да е кръстен неправилно.

По време на тайнството Кръщение става вселяване на благодатта на Светия Дух в душата. Тази благодат е основата за възраждането на човека. Както евангелската закваска, която трябва да закваси, благодатта трябва да прероди и да измени човека. С помощта на тази благодат, може да стане събличането на ветхия човек със страстите му  и обличането в новия човек. Човек става нова твар в Христа. Затова в православната църковна традиция тайнството Кръщение винаги се извършвало много внимателно с пълно потапяне, с произнасяне на правилните думи и т. н. На Тайнството Миропомазание - „даруването на Светия Дух”,  също се придавало особено значение.    

Исихастите ясно разделили целия път на живота в Христа на два периода.

Първият период започва с Кръщението - встъпването в Църквата. След това започва възхождането към Бога чрез очистването от греховните страсти и придобиването на християнските добродетели чрез силата и действието на Тайнствата, които установил Господ. На първо място са тайнствата Покаяние и Причастие, а също и пътят на подвижничество, който се нарича „деяние” или „деятелен път”, гръцки „праксис”.

Вторият период е наречен ”съзерцание” или на гръцки „теория”.

Без първоначалния период не е възможно да се пристъпи към съзерцание, което е възхождане към Бога.

Преподобният Йоан Лествичник учи: ”Никой от тези, които са подложени на раздразнение и възгордяване, лицемерие и злопаметност, да не дръзва никога да търси и следа от безмълвие”. Ако се обърнем към исихастките писмени извори, и на първо място към творенията на преп. Григорий Синаит, ще видим потвърждение на това. Това утвърждават и подвижниците, живели и в наше време. Атонският старец-духовник йеросхимонах Йероним (Соломенцов) съветвал „първо да се обучиш в общежитието да побеждаваш страстите и помислите и след това като се въоръжиш със старческото благословение, да отидеш в пустинята, като се придържаш във всичко към съветите на своя пътеводител”.    

превод от руски: Борислав Аврамов и Владка Гочева

Из текст на игумен П. Пигол, четен на Седмицата на православната книга, 09 .09. 2010 г.