Думата "ближен" е заменена с думата "друг"

Юлия Станкова, родена на 30 октомври 1954 г. е магистър по минно инженерство /Минно-геоложки университет, София, 1978/ и магистър по теология /СУ "Св. Климент Охридски", София, 199/). Автор на четиридесет самостоятелни изложби у нас и по света. Пише есета, поезия и статии за изкуството.

Техника на живописване: изградена е върху основите на класическата иконописна техника върху дърво, допълнена от художничката със специфична лакова техника, включваща нанасянето на допълнителни слоеве живопис, разделени с лакови покрития.

Какво е служението на художника и интелектуалеца изобщо – като човек от Православието и като гражданин на нашата република?

Интелектуалецът посвещава цялото си време и сили да търси истината във всяка област на нашия живот и да ни я съобщава, независимо дали ние искаме да я чуем. В повечето случаи истината е нелицеприятна и на нас ни е трудно да я приемем, но животът не търпи заблудата. Рано или късно ни настигат последствията от нашата небрежност и тогава интелектуалецът отново се намесва, за да помогне със своите познания на обществото да преодолее кризата.
Работата на художника е също толкова отговорна, защото и той е своего рода търсач на истината. Като изследва собствената си душевност, художникът се добира до онази свръхлична област на човешката психика, където парадоксално всички си приличаме, и чрез езика на образа той споделя с нас онова, което е намерил там. Така чрез честните усилия на художника и ние получаваме възможността да добием по-пълна представа за самите себе си, въвлечени от твореца в един възвишен диалог.

Още по-добре е ако интелектуалецът е православен християнин, защото Православието се придържа най-близо до мярата за човещината, проповядвана от Христос, а тя засяга пряко всеки човек, независимо от отношението му към религията. Христовата мяра е запазила напълно валидността си до ден днешен, просто защото е толкова екстремна, че все още не можем да я постигнем. Можем само да се стремим към нея и работата на интелектуалеца, в частност на художника, е да ни помага да вървим по този път.

Както Православието не може да има граници, така и православният интелектуалец може да живее навсякъде и да допринася за духовността на хората. Той е космополитна личност, чието послание е насочено към всеки човек и навсякъде ще го разберат. Особено това важи за художника, който използва езика на образа и няма нужда от преводач.

Вие сте творец, който много внимателно и задълбочено реагира на културната и обществената ситуация тук и сега, кой проблем днес Ви се струва неотложен?

Намирам, че най-сериозният проблем днес е липсата на вяра. Безбожието. От тук произтича и липсата на уважение между нас. Защото ако ние почитаме Бог, Който ни е създал, ще се почитаме взаимно като Негови деца. Ще знаем, че сме изначално свързани един с друг. Ще се чувстваме не само родени, но и сътворени. Това познание би трябвало да е определящо за формирането на нашия светоглед в този шарен свят, за осъзнаването на нашата отговорност един към друг и към живота на планетата въобще.

При липсата на светоглед, формиран от вярата в Бог, няма особени пречки нашата първичност да се прояви непреработена и да изригне в чистия си, суров вид. Тогава законът на любовта се измества от закона на джунглата. Ето защо думата “ближен” вече е загубила смисъла си и сме я заменили с думата “друг” - понятие, което не съдържа в себе си представата за любов, а по-скоро за неяснота и страх. Любовта към ближния се изтласква от страха от другия. А където съчувствието и любовта са изместени от страха, там са отворени вратите за агресията.
Хрумва ми, че ако Фройд се беше родил днес, той нямаше да може да създаде знаменитата си конструкция за човешката психика просто защото най-важният елемент от нея – Свръхаза, щеше да липсва.

Имате ли самочувствието на наследник на светците Кирил и Методий, на създателите на нова “духовна” азбука?

Разбира се, че се гордея с моя език. Без азбука нямаше да го има българският език, а без него нямаше да ни има и нас. Всеки народ е идентичен със своя език. Ние умираме, но написаното от нас остава и говори дълго след физическата ни смърт.

Наскоро открих изложба в Лондон, където един от посетителите ме попита кога е била преведена на старобългарски Библията. Когато му отговорих, че братята Кирил и Методий са превели Новия завет през девети век, той отбеляза с тъга: “Виждате ли, а на английски език Библията е била преведена пет века по-късно, едва през 14 век.”

Тогава осъзнах, че цялата ни днешна култура се гради върху този първи превод на Новия завет, откъдето сме почерпили по-рано от други народи християнския светоглед, критерия за собствената ни човечност и духовната цел, към която да се стремим.

Какво в творческия процес ви е най-скъпо като преживяване и заради което си струват множеството усилия?

Най-скъпоценното ми преживяване в процеса на моята работа е, когато усетя, че картината се получава. Това осъзнаване на качеството на постигнатото при мен не беше даденост. Необходими ми бяха доста години да се науча да разпознавам кога в творбата ми е вграден духът на истината. Това усещане не може да се сравни с нищо друго. Бих го назовала усещане за свобода. В такива моменти разбирам, че само духът може да е истински свободен. Това е усещането, заради което си струва усилията едно парче материя (в моя случай - дърво) да се превърне в художествена творба. Но художникът може да твърди, че е постигнал целта си, само ако получи потвърждение от зрителя. Когато образът е одухотворен, не само авторът, но и човекът, който съзерцава картината, би трябвало интуитивно да усеща това. Творец и зрител взаимно си помагат, търсейки заедно пътя към изгубения рай. За щастие, след четиридесет самостоятелни изложби в България и в чужбина, смея да твърдя, че имам обратната връзка. Много дължа на хората, които посещават изложбите ми. Диалогът с тях, който възниква около моите композиции, ми е необходим, защото ме предпазва от опасността да загубя времето си, залитайки в безплодни търсения.

Защо изкуството за вас е ценност? В каква степен откривате в него смисъла на живота?

Плодовете на изкуството са онова, което остава след физическата смърт на хората и говори на следващите поколения вместо тях. Те са мостът между миналото и сегашното. Чрез тях можем да почувстваме духа на всяко време. Например античността асоциираме с изображенията на митологичните герои. В нашите представи митовете са по-истински от реалния живот на хората тогава.

Византийската икона се е превърнала в лице на Православието. В нея е кодирана цялата информация за духовността на византийската епоха и т.н.
Вярвам, че ако една художествена творба е носител на Духа, тя няма да бъде унищожена, а ще се съхрани в цедката на времето, за да послужи за еталон на следващите поколения. Това е смисълът.

А що се отнася до моя личен живот, на този етап не мога да си го представя без моята работа.

Мислите ли, че жената-творец трябва да прави двойно повече усилия, в сравнение с мъжа, отдаден на изкуството?

Творецът, независимо от своя пол, е свръхчувствително същество, което долавя онези фини трептения от живота, на които хората не обръщат внимание, увлечени в своето работно ежедневие. Работата на твореца е да изнамери най-верния, най-подходящия език, за да сподели със зрителя своите просветления.
Когато това се случва, за хората няма особено значение дали творецът е мъж или жена.

Без какво в този свят можете и без какво не можете?

Не бих могла да живея без доверие в хората, с които общувам.

Вие сте изключително продуктивен творец. Ако човек прочете творческата ви биография, ще види, че правите всяка година нова изложба, а понякога и две. При това всяка от работите ви е промислена, прочувствана, съзряла в сърцето и ума. Всички днес страдаме от липса на постоянство, от неспособност за аскеза – всеки на мястото си. Вие явно го можете. Къде е изворът, тайната на тази работоспособност?

Започнах да се занимавам само с живопис доста късно, когато навърших тридесет и шест години. Преди това работех като минен инженер. Когато настъпиха промените в България, реших, че сега е моментът и аз да променя живота си, по-точно да го върна в истинското му русло като започна да правя само онова, което вярвах, че е моето призвание. Такава коренна промяна изисква извънредно големи интелектуални усилия, защото трябваше тепърва да откривам мястото си в изкуството, да изнамирам моята живописна техника и т.н. Бях привлечена най-силно от иконописта, а тя запали интереса ми към текстовете на Стария и Новия завет. Този мой интерес ме подтикна да завърша Богословския факултет при Софийския университет. Междувременно чиракувах две години в частно реставраторско ателие, където усвоих иконописната техника. Заедно с това изучавах принципите на византийския иконописен език, с чиято помощ се надявах да “напиша” нови изречения в областта на библейската образност. Така Слово и Образ тръгнаха ръка за ръка в моята работа. Оттогава до днес работя всеки ден от изгрев до залез, а вечер чета и препрочитам Библейските текстове. Този, на пръв поглед отшелнически, ритъм на живот ми дава възможност да правя онова, което обичам, надпреварвайки се с изтичащото време.

Интервю на Десислава Неделчева

Виж повече на http://www.juliastankova.com