Хапчетата не лекуват душата, а прошката от Бога

14.03.2017 г.
unicef.bg - Мирела Вавова
Автор: протойерей Михаил Манев

Кое е по-лесно да кажа на разслабения: прощават ти се греховете ли, или да кажа: стани, вземи си одъра и ходи? (Марк 2:9)

В името на Отца и Сина и Светия Дух!
Възлюбени в Господа братя и сестри,
Кое е по-лесно да каже Христос, Който е живият Бог, Който е дошъл на земята, за да може и ние с вас да се наречем синове и дъщери на Бога по благодат. Кое е по-лесно? Този въпрос Той задава на едни хора, които знаят Закона Божий наизуст, знаят как да се държат в храма Господен и в обществото, така че всички да видят тяхната вяра, хора, които гледат как другите съгрешават, и са готови да ги осъдят. На тях задава въпроса, кое е по-лесно за Сина Човешки, да каже: прощават ти се греховете, или: стани и ходи?

В нашия свят медицината толкова напредна, че здрав човек не остана. Само да отидеш на доктор, и веднага ти откриват едни такива заболявания на тялото, че свят да ти се завие. Всякакви. Различни видове. Ако не първо, то – второ, трето, четвърто. И толкова сме се втрещили да се грижим за тялото, че сякаш пропускаме първоначалника на нашите страдания, на нашите болки – душата. Ние не сме просто хора, създадени от кал. А създадени от кал, имаме дихание за живот в себе си. Дихание, дадено ни от Бога. За да може тази кал да бъде оживотворена и да бъде част от Божията благодат.

Ние не усещаме как душата боли, не усещаме как душата страда. Ние усещаме болките на тялото и това телесно неразположение ни притеснява – да не би случайно да умрем. Да не би случайно да загинем днес… Не се страхувайте – ще умрете. Няма човек, който да се измъкне жив от живота. Няма. Ала страшното не е смъртта. Не е страшна и болката. Страшно е как ние неглижираме душата. Как я оставяме настрани без по никакъв начин да се замислим защо имаме тези болки.

Ето, Христос ни показва ясно – Той първо прощава на душата греховете. Прощава ѝ всичко, което е сторила с това тяло, с което по някакъв начин е обидила Бога и е наранила себе си. Защото, когато душата боледува, то тялото страда, покрива се с рани и всичко боли. И колкото повече хапчета вземаме, толкова повече неща ни болят. Защото хапчетата не лекуват душата, а единствено прошката, която Бог дава. Единствено когато се докоснем до Неговата същност, с покаяние за сторените от нас дела, тогава Бог ни освобождава. Чуваме вътре в себе си „Прощават ти се греховете”!

Да, ние имаме дръзновение, още като излезем от храма, на втората крачка да направим още няколко гряха. Да обидим Бога, себе си, някой ближен или някой случайно преминаващ да го отнесе. Но всичко това го правим не защото искаме да обидим Бога, а защото не внимаваме върху себе си. И ето, идва един отрязък от време, в което Църквата ни казва: „Хайде сега, не искаме цяла година да внимаваш върху себе си – искаме 45 дена… Добре, две седмици… една седмица. Един ден! Поне един ден да не обърнеш внимание на тялото си. Да зарежеш всички свои дела, храни, любим човек, деца, и да внимаваш върху душата си. Какво ти правиш за нея, че я нараняваш? Какво тя прави? Какво е свикнала да върши – добро или зло? Към Бога ли е прикрепена, или към неговия противник? Къде си ти? Добър или лош? Ала не такъв, какъвто искаш да бъдеш, а какъвто си се направил, такъв да се видиш. Да видиш какви са твоите действия, за да разбереш какво да очакваш – награда или страдание? И след това да се замислиш защо страдаш? Защо боледува тялото ти? А то боледува, защото душата е изморена. Изморена е да живее без Бога, да не може да Го види, да Го докосне, да бъде част от Неговия живот. И това става по един много прост начин – като не искаме да бъдем с Него.

Бог не ни е изоставил – изоставяме Го ние. И то по възможно най-хубавия начин – обръщаме лицето си към хората, за да видят те колко сме праведни, калка сме красиви, колко сме богобразни, колко сме благочестиви и как всичко знаем какво да правим. Постим и двата дена в седмицата – всички пости ги изстрадваме – хората чуват и виждат как ги изстрадваме тези пости… Но всичко това – с гръб към Бога, не към Него. С една идея – да видим от хората преклонение пред нашето величие. И ние го получаваме.

Не е трудно да излъжеш някой човек. Много е лесно, всички го знаем. И когато излъжем човека и намерим удовлетворение от това, после усещаме празнотата, тук, в себе си. Онази хладина и празнотата, която нищо не може да задоволи. Нищо не може да я запълни – нито една усмивка, нито едно хвалебствие, нито едно потупване – защото и те са лицемерни. Чак тогава се сещаме, че нещо ни липсва. Липсва ни Христос.

Но все още страданието не е пълно. Тогава се обръщаме към хората, от които сме търсили подкрепа в своето лицемерие и стремеж да бъдем съвършени в техните очи. Почваме да ги нагрубяваме и да ги отдалечаваме. И в следващия момент осъзнаваме, че сме сами – без Бога, без хора около нас, без любов вътре в нас – и се чудим защо стана така. Нали бяхме прави? Бяхме най-добрите, всички ни казваха „Браво”, сравняваха се с нас… А сега, като ни видят, се извръщат от нас, защото целите сме жлъч и злоба. Защото не Него обичаме, а обичаме само себе си. И хвалебствията на другите.

Много е лесно да излъжем някого, ала не можем да излъжем себе си. Няма как, защото болката е вътре в нас и ни изобличава. И когато те боли и страданието е пълно, и нямаш Бог до себе си, нямаш хора около себе си, тогава кой ще вдигне душата ти и ще я понесе към Бога? Кой ще те издигне и със собствените си усилия, въпреки страданията и болка, ще понесе твоите немощи, ще разкрие покрива към Бога и ще те спусне пред нозете Му, за да те излекува. Защото вярва, че ако Господ се докосне до сърцето ти, то ще оживее отново… Защото те обича. Защото знае колко си прекрасен ти, сътвореният от Бога.

И когато ние се усетим сами, без Бога, тогава идва времето да паднем на колене и да се разплачем. Да съжалим за това, което сме сторили със себе си. Да съжалим, задето сме наранили хората. Да съжалим за това, с което сме обидили Бога, и да тръгнем да търсим прошка. От людете и от Господ. За да бъдем отново живи.

И ако ти нямаш сили да стигнеш до Бога сам, намери верни другари. Намери люде, които да те вдигнат и да те подкрепят в твоите молитви, и с тяхната вяра да те отнесат пред Бога с молба да бъдеш изцерен. Да бъдеш простен. Да бъдеш обновен и да можеш да се наречеш син на Бога. Амин.

Проповед на протойерей Михаил Манев във Втората неделя на Великия пост, 12.03.2017, храм "Св. Николай Чудотворец".

Още по темата за душата - тук
 

Още от Проповеди

Вяра или ритуалност?

12.12.2017 г. | свeщеник Алексей Атанасов | Проповеди

Той не видял какво се случва наистина, невероятното чудо, което се случва с тази жена. Такова нещо, което само би усилило вярата му още повече. Но неговата реакция е друга – недоволства за нарушения ред в съботния ден.

Какво искаш да ти сторя?

04.12.2017 г. | протойерей Михаил Манев | Проповеди

Христос казва, че който вика към Него, винаги ще получи отговор. Ала Той не ти дава това, което искаш, докато не Му го кажеш. Той всеки път ни пита: Какво искаш да ти сторя? Толкова прост въпрос и толкова сложно да отговорим!

Какво е да си богат?

27.11.2017 г. | Иконом Василий Шаган | Проповеди

Когато Бог ти дава богатство, трябва да умееш да се разпоредиш с него, както Той иска. Богатството не е наше. Всяко съвършено благо идва свише, но то е благо, когато осъзнаваме, че Бог го дава, и когато усещаме в него Неговата благост.

Какво се случва в центъра