Съпричастни по естествен начин

17.03.2017 г.
photo.elsoar.com
Автор: Десислава Неделчева

По време на шестата тренинг-среща в „Съпричастност” /10 март 2017/ психологът Емилия Бойчева разказа за онези типове мислене, които отчуждават и блокират истинското съпричастие

Кое е естественото отношение към човека? Не е ли радостта да даваме и да получаваме, ставайки съпричастни един към друг? Неслучайно така сме озаглавили нашата програма – „Съпричастност”. Това умение да бъдем съпричастни е част от нашата човешка природа. Увереният, асертивният стил на общуване ни позволява да се свържем един с друг и със себе си по начин, който ни помага да изявим своята естествена способност на съпричастност. Това е ненасилствена комуникация. Когато ние говорихме за тези стилове на общуване – пасивен, агресивен, пасивно-агресивен, винаги имаме насилствена комуникация. За агресивния стил е ясно, той се опитва да натисне човека отсреща, но защо и пасивният? Защото при пасивния стил насилието е навътре към себе си, ти сам себе си натискаш и принуждаваш. Една неестествена комуникация, при която няма съпричастност. Комуникация, която блокира съпричастието.

Осъждането – мисленето за другия какъв е той, какви са неговите грешки, анализираме го, класифицираме го, вместо да обърнем внимание на това какво той иска и какво не може да получи в комуникацията с нас. Това осъждане е един деструктивен начин да изразим собствените си ценности. Деструктивен е, защото създава много бариери в общуването с другия. Това е един скрит, неявен начин да се изразим. Примерно, моят съпруг има нужда да получи повече внимание от мен и го заявява с различни думи и действия. Обаче аз не виждам неговите нужди и го класифицирам като досаден и несамостоятелен: ”Какво искаш сега, прави си там твоите неща…” Аз не искам да му дам моето внимание, моята близост, моето време и го класифицирам като досаден. Обратното, ако аз имам нужда от него и ми е недостатъчно неговото внимание и многократно апелирам, казвам : „Ти си безчувствен”.

Когато осъждаме и класифицираме, мерим с двоен аршин, не се замисляме другият от какво има нужда и защо апелира към нас за разбиране и съпричастие.  Ето моят колега: ако той отдава голямо внимание на детайлите, на подробностите, а аз не им отдавам такова значение, започвам да го класифицирам, казвайки: „Много си педантичен!”, но ако аз отдавам по-голямо значение на подробностите, ще му кажа: „Колко си повърхностен!” Разбирате ли какво се случва постоянно в нашето общуване? Даваме морални присъди, етикетираме, защото не „виждаме” другия, но не „виждаме” също нашите потребности и ги изразяваме по един много деструктивен начин. Така създаваме бариери в общуването и  действаме с една скрита заплаха, че ако другият не приеме нашите ценности /онова,което ние виждаме като правилно/, той ще бъде отхвърлен и неприет и няма да бъде обичан достатъчно. И може би ще се съгласи с нас, но ще го направи от притеснение, от страх, а не за това, че истински е убеден в нашата правота.

Да се сравняваме с другите – имаше една книга в хумористичен стил с правила как да се почувстваш абсолютно нещастен. Едното от правилата беше: постоянно се сравнявайте с другите. Вкарваме си автогол. Защото винаги, когато се сравняваме с някой друг /а ориентирът ни не е да се сравняваме с Онзи, към Когото трябва да се стремим и да Му подражаваме/,  ще открием, че някой е по-добре от нас или че е по-зле от нас. В единия случай, ако ние открием, че някой е много по-добре от нас /или поне така ни се струва и така го оценяваме/, се чувстваме като някакви нищожества. Ако видим пък, че другият е по-ниско от нас в нашите представи, изведнъж изпадаме в прелест. И в двата случая, си вкарваме автогол. И започваме да си изграждаме някаква нереалистична картина и представа за нас, самите. Което също ни отдалечава в общуването с другия и блокира нашата съпричастност.

Отхвърляме отговорността за собствените чувства, емоции и поведение - това често се изразява в едни изречения, които откриват пасивна аз-позиция. „Той ме кара да се чувствам зле”. Не аз се чувствам зле. Винаги имаме такова отношение с отхвърляне на личната отговорност, когато приписваме причините за нашите чувства и нашето поведение или на чуждото поведение, или на някакви неопределени сили с „трябва”, или на някакви диагнози и състояния от типа „Пия, защото съм алкохолик”, или на нареждане от висшестоящи „Излъгах клиента, защото шефът така иска”, или „Започнах да пуша, защото всичките ми приятели пушат”, или пък на някакви неконтролируеми импулси „Не устоях на силното си желание и изядох този шоколад”.

Изразяваме желания под формата на изискване – кореспондира с „осъждането”- явна или скрита заплаха от порицание, наказание;

Отнасяме се наказателно или себенаказателно – тук мислим на принципа „Всеки трябва да си получи заслуженото”.

Един последен пример за блокирано общуване в отношенията майка-дъщеря:

Наскоро бащата е починал. Майката изпраща дъщеря си, която се прибира в своя апартамент. Майката се чувства самотна и иска да накара дъщеря си да дойде при нея и да изкарат заедно два-три дни по празниците. Но дъщерята има друга нужда – тя иска да се усамоти, да се вглъби в себе си и да може вътрешно да се уравновеси. Двете имат различни нужди – едната има потребност да бъде с дъщеря си, а другата има потребност да бъде сама. Конфликт на интереси, както се казва. И какво се случва? Вместо да каже директно на дъщерята, заявявайки своите нужди, майката казва: „Оф, винаги съм ги мразела тези празници, все оставам сама. А ти сега какво ще правиш?” Дъщерята усеща накъде бие майката и моментално я излъгва: „Обещала съм да се прибера, защото съм поела еди-какъв си ангажимент.” Лъже я. И от това започва да се чувства гадничко. Иска да отстои позицията си, без да знае по какъв начин. Можеше директно да заяви на майка си: „Разбирам и знам как се чувстваш. Аз имам нужда да се усамотя. Ако искаш, мога да дойда при теб само за една вечер? Ако много държиш, ще надмогна себе си в този момент.” Но започва една взаимна манипулация. Дъщерята изпитва вина защо не отговаря на майчиното желание. Лъже я, за да не се почувства отхвърлена, но не може да й каже направо. Всяка от тях започва да живее в своя филм. Няма искреност, няма истинска комуникация. Не се опитват да видят нуждите на другия. По едно време, дъщерята, за да успокои майка си, започва да й дава съвети как да се справи с почивните дни, за да не е самотна: „Ще си четеш книжки….” А майката не се нуждае от съвети, а от подкрепата на дъщерята в момента. Но те не намират взаимно решение, тъй като не умеят „да се видят”. Има принуда и заобиколен начин да се чувства вина. Майката веднага осъжда дъщерята вътре в себе си: „Децата са неблагодарни. Когато тя има нужда от мен, аз винаги се отзовавам”, а дъщерята мисли: „Винаги иска да става на нейната, никога не ме пита как аз се чувствам, тя все е зле.” И двете се осъждат и не схващат това. Трудно им е да бъдат съпричастни една с друга по един естествен начин.

Следващата среща на тренинга е тази вечер, 17 март, 18.30 в Голямата зала на храм „Св. Архангел Михаил”.

Още от Какво се случва в центъра

15 август – Успение Богородично и празник на Варна

13.08.2017 г. | Архангел.бг | Какво се случва в центъра

Програмата на Духовно-просветния център за 15 август – Успение Богородично и празник на Варна е вече факт. И тази година използваме формата „Традиционна варненска седянка”, за да продължим нашия диалог с хората в града и да покажем единството на православния и на светския празник. На 15 август площадът пред храм...

Алтернатива, август 2017

11.08.2017 г. | Архангел.бг | Какво се случва в центъра

Защо е толкова важна чистотата в живота ни? Как от нея зависи щастието ни? Защо блудството и всеки грях са гибелни за нас? Над тези и други въпроси търсим отговор в статиите на новия брой на „Алтернатива” - която този месец е под надслов: „Почитта към св. Богородица е любов към Христос”.

Алтернатива, юли 2017

18.07.2017 г. | Архангел.бг | Какво се случва в центъра

Излезе от печат юлският брой на „Алтернатива”. Фокусът този път е насочен към младите и църквата. Възможна ли е срещата между тях? Наистина ли младите хора не се интересуват от духовните въпроси? Знаят ли кои са ценностите на младостта, и пазят ли ги?...

Какво се случва в центъра