Между 11 и 24 май – опит за сближаване: образование и възпитание

11.05.2017 г.
Миниатюра от Радзиловската летопис (ХIII в.)
Автор: иконом Василий Шаган

Ще се осмеля да приведа един пример от живота на св. Кирил, според житието му от св. Климент Охридски. Веднъж царският управник попитал Кирил: „Философе, бих искал да зная що е философия?” А той му отговорил: „Познаване на Божиите и човешките неща, което учи доколко човек може да се приближи към Бога и как чрез дела да стане образ и подобие на Оногова, Който го е създал”.

От една страна, почитаме братята като първи и основни Просветители, пеем им химни и се гордеем с тях пред целия свят, а от друга страна, основното им дело, заради което те са написали и са разпространили Азбуката, не само го подминаваме, но и му се противим, а някои го смятат за вредно или пагубно. В едно и също време твърдим, че образованието ни е светско, и в същото време за началници на родното ни образование почитаме равноапостолни мъже, които са написали Азбуката, за да проповядват Евангелието на Христос. Молим Бог да ни благослови „възродения народ”, и в същото време нямаме представа кое е това възраждане, и се чудим дали трябва да имаме религиозни символи в училище.

Много особено е това раздвояване, най-вече в естествената обвързаност на нашия народ с родната ни култура и вяра. И когато се опитваме нещо да изхвърлим от тях, се усеща именно тази сакатост, за която можем да кажем, че е липса на пълнота, а защо не направо – празнота, в която сме като с отрязани корени и не даваме плод. А светите братя искали да ни научат „как чрез дела да станем подобие на Бога”. И ако цялото ни Възраждане се е отъждествявало с тяхното свято дело, то сега смело можем да кажем, че не сме се научили много от тях. Тогава се питам – с какво всъщност Азбуката способства за моето, за нашето възраждане?

Пак се връщам към житието на св. Кирил и намирам отговор на своето питане. Ето как се е обърнал моравският княз Ростислав съм тогавашния цар Михаил: „Нашият народ се отметна от езичеството и държи християнския закон, но нямаме такъв учител, който да ни обяснява на наш език истинската християнска вяра, та и други страни, като видят това, да направят като нас. Затова, господарю, изпрати ни такъв епископ и учител, защото от вас всякога изхожда добър закон за всички страни.” Всички знаем, че царят изпраща Кирил, и ето какво пише на Ростислав: „Бог, Който иска всеки да достигне до познание на истината /по І Тим. 2, 4/ и да се издигне до по-високо достойнство, като видя твоята вяра и твоето старание, направи да се изпълни твоето желание, като откри сега, в наше време, букви на вашия език – нещо, което не е бивало до сега, освен в първите времена – та и вие да се причислите към великите народи, които славят Бога на свой език. И ето, ние ти пращаме тоя човек, комуто Бог откри /тези букви/ – мъж почтен, благоверен и много учен философ. Приеми го като дар, по-голям и по-скъп от всякакво злато и сребро, скъпоценни камъни и преходно богатство. Постарай се с него да затвърдиш успешно делото и с цялото си сърце да потърсиш Бога. Не отхвърляй и общото спасение, а подтиквай всички да не се бавят, но да тръгнат по истинския път. По тоя начин и ти, като ги приведеш със своето старание към истинското богопознание, ще получиш срещу това своята награда и в тоя век, и в бъдещия, за всички души, които ще повярват отсега и докрай века в нашия Христос Бог.”

И тук, забележете, св. Климент пише: „Като пристигна в Моравия, Ростислав го прие с големи почести и като събра ученици, даде му ги да ги учи. В кратко време той преведе целия църковен чин.” Това е идея – идея, за която тогавашните държавни мъже са мислили, за която са давали скъпи дарове, за която са правили жертви. За тази идея са живели светите братя и за нея, впрочем, са умрели. А идеята е Истината – Христос. Те са написали Азбуката за истинската Слава, не за тази, с която ние се гордеем, че „сме дали букви”, а за тази, която не е „преходна”, за тази, която Ростислав е искал да покаже на други народи, които искал да „направят като нас”. На нас, българите, е оставен същият залог, който нашите царе са умножили и преумножили; станали сме държава и народ на Духа и сме пращали вече свои епископи, за да просвещават славянските народи.

Знам, че е трудно да запазиш своето Аз, своята особеност, своите личностни и народностни качества, но мисля, че в това е истината на живота. Важно е да се познаваш и да пазиш това, което определя истината и свободата в тебе, това, което ти дава смисъл, пълнота. Няма защо да се залъгваме; то си личи, как сме раздвоени и как ни е тежко да отстояваме принципи, особено ако сме ги оставили в старата, но велика слава, или сме ги изгубили. А животът и делото на братята не е само Азбуката. Техният труд е много по-принципен и смислен. Те са ни показали Христос и пътя към Него, а ние като че ли не ги разбираме правилно. Там, в дълбочината е Бог като търсената Истина, за Когото са живели и дали живота си светите братя – нашите Просветители. Да живеем за Него – това е нормално, то е като да дишаш.

Да разбереш Христос. Повърхностните познания за Христос, дори да сме запознати, че Той е Син Божий, не са достатъчни за човека на 21 век. Съвременният човек, като че ли повече свежда нещата към своята човешка логика. А да обикнеш Бога и да влезеш или да приемеш Неговата логика, е доста трудно за човек, който мисли с критериите на философията на егоизма. Тази философия, за която казват, че е започнала да се утвърждава повсеместно в Европа от началото на 19 век. Тя като че ли изцяло е проникнала в нас, станала е като наша природа.

За природата на човека, или за тази природа, за която ни е обновил Христос със Своето идване в света като Бог, съвсем наскоро срещнах един забележителен пример в богослужебните текстове на Благовещение: „...със Своето идване в света Бог направи от нашето същество Църква.” Ако под Църква имаме предвид събрание на верните на Христос като в едно тяло, в един общ организъм, то можем да опитаме да разберем, какво е необходимо да се случи с всеки един от нас, за да бъде част от организма.

С една малка забележка ще подчертая, че според християнското учение за единството е необходимо всяка личност да запази своята характерна индивидуалност. Склонен съм да мисля обаче, че не е възможно да намериш себе си в каквото и да било единство, без да си усетил чувството на свобода. Един от основните дарове, които Бог ни дава в желанието да ни събере в едно, е именно тази свобода, но и любовта. И ако те, и свободата, и любовта, идват от Христос като Бог, то кое е тогава нещото, с което ние не сме съгласни? А може би в търсенето на любовта, тази, в която има мир и свобода, е необходимо да упражним воля и постоянство?

Впрочем, познаваме ли своето „същество”, своята природа? В отговор на този въпрос предлагам поне за миг да си представим своя живот или себе си без своите егоистични нагласи. А с нагласа за единение и превъзмогване на всяка неприязън. В своя личен опит съм разбрал, че това е неистово трудно, и като че невъзможно. Дотолкова съм закоравял в обратното. Обаче идеята за събрание в Църква с всичко ми подсказва, че ми харесва повече.

Дискусия в Регионална библиотека „Пенчо Славейков”, Варна, 19 май 2008 г.

www.arhangel.bg
Алтернатива, май, 2017

Още от Коментар

Прогнози на Преображение за следващия сезон

04.08.2017 г. | Венцеслав Георгиев | Коментар

В навечерието на един от най-радостните празници за християните, се сещам за някои от великите чудеса, които се случват в света всяка година след идването на Христос. Чудото, което се е случило с апостолите в този ден.

Как живеем живота си

09.02.2017 г. | иконом Василий Шаган | Коментар

Из материалите на "Съпричастност. Въпроси и отговори" Тази седмица имах възможност да посетя старческия дом „Гергана”. Там живеят около 150 души, всеки в различен стадий на своята старост. Някои са стигнали до предела на живота. Повече от хората там са на 80, 90 и повече години, но прави впечатление, че много от...

Един ден в живота на св. Йоан Златоуст

13.11.2016 г. | свещеник Йоан Валентин Истрати | Коментар

Живеем в променящ се свят. Наоколо – живот, смърт, минало, старост, преминаваме от един етап към друг. Хората стават такива, каквито са били техните родители, децата порастват и от юноши се превръщат във възрастни, старците си отиват и ги погребваме в земята, и призракът на смъртта безмилостно преследва всички. Така е било винаги, откакто...

Какво се случва в центъра